Танзанийските ловци и събирачи показват какъв е бил животът преди появата на земеделието.

Късна нощ в дивите дебри на Източна Африка. „Гладен съм" - казва Онвас, докато клечи край огъня. Мъжете край него промърморват нещо в съгласие.

От лагера на жените долита ритмичен напев. Онвас споменава за някакво дърво, което забелязал, докато скитал през деня. Мъжете край огъня се преместват по-наблизо. Мястото е труднодостъпно, обяснява Онвас, на върха на стръмен хълм, който се издига над тревиста равнина. Дървото обаче - добавя той, като разперва ръце да наподоби клони - е пълно с павиани. Мърморенето на мъжете става по-силно. Искри от огъня се издигат към необятното звездно небе. И ето - решението е взето. Всички стават и грабват ловните си лъкове.

Онвас е възрастен мъж, вероятно над шейсетте (самият той не пресмята времето в години), но слаб и стегнат по типичния за хадза начин. Висок е може би 1,50 м. По ръцете и гърдите му са изписани йероглифите на живот, прекаран в пущинаците - белези от рани, получени при лов, от змийски ухапвания, от стрели, ножове, скорпиони и тръни. Белези от падане от баобаб. Белези от нападение на леопард. Половината му зъби ги няма. Носи сандали от стари автомобилни гуми и дрипави кафяви шорти. На хълбока си е запасал ловджийски нож в калъф от кожа на антилопа дик-дик. Съблякъл е ризата си също като повечето други мъже, защото иска да се слее с нощта.

Онвас ме поглежда и казва нещо на родния си език - хадзийски. За моя слух звучи странно контрастно - след една-две меки, напевни фрази става дразнещ, вибриращ, с цъкания и пукания. Няма близка връзка с нито един съвременен език: ако трябва да използваме лингвистичния термин,той е изолат.

Пристигнах в родината на хадза в Северна Танзания придружаван от преводач - жена от племето на име Мариаму. Тя е племенница на Онвас. Ходила е на училище 11 години и е от шепата хора в света, които говорят английски и хадзийски. Превежда ми думите на Онвас: той пита искам ли да отида с тях.

Уреждането на такъв поход в някой традиционен лагер на хадза изобщо не е лесна работа. Годините не са единствената мярка за време, която те не следят стриктно - за хадза часовете, дните, седмиците и месеците също нямат значение. В езика им няма думи за числа, по-големи от три или четири. Да си уговориш среща с човек от племето понякога е сложна работа. Аз обаче се свързах със собственика на един къмпинг недалеч от територията на хадза и го помолих да ми съдейства да прекарам известно време с група хора от този етнос. Докато пътувал из дивите райони, той случайно срещнал Онвас и го попитал (на суахили) дали мога да им погостувам. Хадза са общителни хора, така че Онвас се съгласил охотно. Той казал, че ще съм първият чужденец, живял някога в неговия лагер. Обещал да изпрати сина си при едно определено дърво в края на пущинака, за да ме посрещне, когато пристигна - след три седмици, както го бях планирал.

  ***

Около 1000 души от народа хадза живеят в традиционната си родина - просторна равнина, обгръщаща плиткото солено езеро Еяси и скътана между склоновете на Източноафриканската разломна зона. Някои са се преместили по-близо до селата и се наемат на работа като селскостопански работници или туристически водачи. И все пак около една четвърт от всички хадза, включително тези в лагера на Онвас, си остават истински ловци и събирачи. Нямат нито ниви, нито добитък, нито постоянни убежища. Живеят съвсем малко по на юг от онзи район на долината, където са намерени някои от най-старите вкаменелости от ранни хора. Генетичните изследвания показват, че може би те представляват един от най-древните корени на човешкото родословно дърво, на възраст над 100 000 години.

Това, което хадза могат да ни подскажат (и с което са особено интересни за антрополозите), е как трябва да е изглеждал животът преди зараждането на земеделието 10 000 години по-рано. Антрополозите се стремят да не гледат на съвременните ловци и събирачи като на „живи вкаменелости", казва Франк Марлоу - професор по антропология в Държавния университет на Флорида, който е изучавал хадза през последните 15 години. За тях времето не е спирало. Те обаче са съхранили своя начин на живот и прехрана въпреки дългите си контакти със съседните групи земеделци и според Марлоу е възможно животът им да е останал почти непроменен през вековете.

През повече от 99% от времето, откакто родът Homo се появил преди 2 млн. години, всички хора са живели като ловци и събирачи. По-късно, щом човечеството започнало да одомашнява растения и животни, това откритие предизвикало пълна реорганизация на живота на планетата. Производството на храна вървяло в крак с повишаване на гъстотата на населението, което позволило на аграрните общества да изместят или унищожат групите ловци и събирачи. Образували се села, после градове, накрая държави. За сравнително кратко време ловът и събирачеството като начин на живот почти отмрели. Днес само шепа пръснати по Земята народи - няколко в Амазония, два в Арктика, малък брой в Папуа Нова Гвинея и няколко африкански племена - водят съществуване предимно на ловци и събирачи. Бързият подем на земеделието обаче имал своята цена. С него се появили епидемиите, общественото разслоение, периодите на глад и големите войни. Джаред Даймънд, професор от Калифорнийския университет в Лос Анджелис и писател, нарича възприемането на земеделието „най-страшната грешка в човешката история" - грешка, от чиито последствия така и не сме се възстановили, смята той.